Възпитанието е процес. Може да се дефинира като целенасочен, продължителен и динамичен процес между възрастни и деца, насочен към социален опит, развитие на самосъзнание и поведение.
В същността си родителството е грижа, но и отговорност за развитието на детето и израстването му като самостоятелна и отговорна личност. Как става това на практика?
В основата на възпитанието стоят взаимоотношенията „родител–дете“. Родителската роля за много хора е очаквана и добре планирана. Тя е съчетана с други роли и включва определени очаквания, преживявания, вярвания и способности. Част от тази роля се овладява в процеса на общуването с детето, в индивидуалния опит, една друга част от наблюденията върху собствените родители. Доверителната и уважителна връзка е основополагаща за развиване на здравословно общуване, семейна йерархия и лични граници.
Стилът на общуване между възрастните „задава тона“ на семейните взаимоотношения и личният пример на родителите също оказва значително влияние върху процеса и резултата от възпитанието. Здравословно построени са отношенията, при които родителите са тези, които носят отговорност за децата и притежават авторитет в основното семейство. Опасна за семейството може да бъде както прекалената строгост и забрани, ограничаващи свободата на отделни членове, така и „неупражняването“ на властта, която съответната семейна роля предполага.
Реалистични очаквания към децата
Често в родителите се поражда напрежение, защото имат определени очаквания от децата си. За съжаление тези очаквания не винаги отговарят на реалните възможности на децата. Независимо дали става дума за умения или поведение, добре е да знаем какво е характерно за възрастта на им. Провокативното поведение на малките деца може да начин за общуване и свързване с родителя, а не израз на неуважение. Децата осъзнават собствената си личност и умения, минавайки през период на инатене и тръшкане. Понякога те могат да се страхуват от неща, които възрастните не разбираме. За да избегнем напрежението от нереалистичните очаквания, добре е да наблюдаваме децата си и да се опитаме да ги разбем, преди да реагираме емоционално на поведението им.
Граници
Ако нашата граница бъде пресечена, губим самообладание и не можем да контролираме повече разочарованието си. Затова е добре да поставим нашите граници преди да сме достигнали лимита си.
Личните граници са индивидуални, защото всеки родител е отделна личност със свой темперамент и предистория, има различни ценности, променящо се настоение и т.н. Личните граници се изразяват посредством личен език – те заявяват: „Това съм аз.“, „Аз съм такъв.“; „Аз мисля така.“. Трябва да говорим от свое име. Поставената граница трябва да бъде толкова ясна, че да казва на детето какво означава неприемливо поведение и с какво приемливо поведение може да го замести. Границата трябва да бъде поставена така че да предизвика най-малко негодувание у детето и да запази достойнството му.
Личен пример и грижа за себе си
Личните граници, макар да са особено важни в интимните връзки, също така силно влияят и върху приятелствата ни, върху семейните ни взаимоотношения, дори и върху професионалните такива. Човек, който „пази“ личните си граници, се обича и уважава, цени личното си време, изразява чувствата си и може да поема отговорност и да делегира правомощия на други хора. Това е свързано с умението да се казва „не“ спрямо собствените потребности и способности, без чувство за вина. Независимо от това какво говорим на децата си, те ни наблюдават и е много вероятно да ни възприемат като образец за принципи и поведение. Ако искате детето ви да стане спокоен и уверен възрастен, вие трябва да сте такива. Ако вие не успявате да идентифицирате нуждите си, да разпознавате емоциите си, да заявявате желания си и да отстоявате мнението си, е малко вероятно детето ви да развие тези умения сàмо. То има нужда от примера на значим за него възрастен, от когото да ги научи. Истинското предизвикателство на родителството е да се научим да подхранваме грижата към самите себе си, да бъдем по-осъзнати по отношение на своята личност и да не проектираме непосрещнатите си потребности върху децата си. Отговорността за тях е изцяло наша. Едно от най-добрите неща, което един родител може да направи за децата си, е да се погрижи за себе си. Любовта към другите започва от любовта към себе си. За да бъде майката пълноценен партньор и родител, тя трябва преди всичко да се чувства пълноценна като човек и жена. Необходимо е да продължим да се развиваме и да се разгръщаме в различни житейски сфери. Децата не могат и не бива да бъдат единствена цел и смисъл на живота ни – това е твърде тежко бреме за тях и твърде ограничаващо за нас като личности.
Поставянето на личните ни граници пред децата е важна крачка към повишаване качеството на отношенията между деца и родители, както и между хората по принцип.
Дисциплина
Възрастният трябва да даде обратна връзка на детето дали поведението му отговаря на ситуацията. Така, подкрепяйки или санкционирайки дадено поведение, родителите моделират поведението. Това изисква от родителите въвеждане на ясни правила, последователност в спазването им и поощряване на успехите. В ролята си на по-опитен и отговорен родителят „насочва“ детето в неговите социални умения. Когато родителят е наясно с ограниченията, които иска да наложи, и правилата са формулирани по начин, който не обижда детето, детото обикновено съдейства. Какво следва да се направи, ако детето наруши определено правило? Когато детето наруши дадено правило, реакцията на родителя не трябва да бъде многословна и да се водят спорове. Ако родителят говори твърде много или „води преговори“ с детето, губи позицията си на авторитет, а детето се чувства равнопоставено на възрастния. Възпитателният процес изисква родителят да се придържа към ролята си на любезен, но твърд възрастен. Точно в такива моменти детето има нужда възрастният да му помогне да контолира импулсите си.
Защо е важно да има правила
Несъмненно повечето деца и възрастни се чувстват по-добре, когато в семейството има някакви определени рамки. Въвеждането на ясни правила за всички членове от семейството помага за изграждане на дисциплина, формиране на навици и поставяне на лични граници. Целта на тези семейни правила е да ви помогнат да си осигурите спокойна и уважителна среда. Липсата на правила може да направи членовете на семейството /особено децата/ неуверени и води до повишаване на тревожността им.
Как да въведем правилата вкъщи?
Семейните правила могат да бъдат въвеждани поетапно, за да отговарят на нуждите на семейството. В семейства, в които правилата са гъвкави и могат да се предоговарят и да се променят, по-рядко настъпват дисфункции и проблеми. Добре е правилата да са поднесени кратко и информативно, но може децата да имат нужда и от обяснения. Обясненията (съобразени с възрастта) помагат да бъдат осъзнати естествените последствия от дадено поведение. Първите правила, които въвеждаме на децата си са за тяхната безопасност. Ето някои начини да се отстояват правилата, които предизвикват съдействие: родителят се опитва да разбере желанието на детето и го вербализира с прости думи; повтаря ясно правилото; дава насоки как желанието може да се изпълни поне частично; родителят помага на детето да изрази недоволството си по приемлив начин и се опитва да прояви разбиране. Така се поставя акцент върху корена на проблемното поведение и нуждите на детето и то получава информация какво да прави.
Успешното въвеждане на правилата предполага те да са съобразени с възрастта, да са разбираеми, да не са прекалено много; да се спазват от всички членове на семейството. Добре е правилата да бъдат онагледени. Това би могло да се получи в едно общо семейно занимание, в което взимат участие всички. Дайте възможност на детето да предложи правило за възрастните. Така то ще е още по-мотивирано да зачита правилата.
Семейни задължения
Децата имат нужда да се чувстват част от общност и да ги включим в ежедневните ни задължения е чудесен начин. Те имитират възрастните и с желание се включват в дейностите ни. Ако им позволите да се включат (безопасно), това ще им помогне да развият увереност и самостоятелност. Давайте възможност за избор. Покажете уважение към усилията на детето. Не се оплитайте в инструкции и ги окуражавайте да търсят информация и отвън. Внимавайте да не обезкуражите детето. Задълженията за най-малките могат да започнат от прибиране на играчките и отсервиране на чиниите. По-големите (4-5г) могат да свикват да си оправят леглото, да поливат цветята, да помагат в готвенето и да си сервират сами. Учениците вече мохгат да си пригвят сами сандвичи, да изхвърлят боклука, да се къпят сами, да се будят сами и да павят някои малки покупки от близкия магазин.
Похвалите и наказанията
Похвалите и наказанията са неизбежна част от възпитанието. Те трябва да са насочени към действието, а не към резултата или личността на детето, за да бъдат полезни. Похвалата трябва да бъде подкрепа, а не оценка.
Асоциираме дисциплината с наказание. Когато говорим за наказание, често имаме предвид някакво физическо наказание. То е доказано неефективно, защото води до чувство за вина и срам и подкопава самооценката на детето. Това разрушава доверителната връзка и дава лош пример за упражняване на власт и контрол. В резултат на всичко това, децата се научават да избягват наказанията, без да променят поведението си. За да запазите авторитета си и добра връзка с детето си, не накърнявайте достойнството му. Ако наказанието е справедливо, пропорционално (на нанесената щета), отнася се само за конкретната ситуация и не наранява емоционално или физически детето, би могло да помогне на детето да се научи на дисциплина. Разбирайки по-добре същността на дисциплината и наказанията, ние като родители можем да възпитаваме чувство на отговорност, а не чувство за вина и страх от последствията.
Източници: Елена Петрова „Съзнателно родителство“, Шефали Тсабари „Извън контрол“, Надежда Дженева „Как се формират личните граници“, Борислава Зашева „Оптимистично дете, оптимистични родители, оптимистично семейство“- личен блог; Гергана Тодорова, блог.; Филипа Пери „Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели, а децата ви са благодарни, че сте го направили“; Йеспер Юл „Това съм аз. А ти кой си?“; Хаим Гинът „Детето и ние“